БАНДОНЕОНЪТ
Струва ми се, че когато бандонеонът е пристигнал от Германия са му казали: “Ще бъдеш господаря на тангото за вечни времена”. Може да се каже, че се е развил и е останал в историята като част от емигрантските общности с цялата им присъща меланхолия, която е един много силен елемент в тангото. Няма друг инструмент, който да говори този език и да изразява така добре това чувство. Бих казал, че бандонеонът има способността да меланхолизира човешката душа. Едно е да изкажеш тъгата с думи, друго е да я почувстваш.
Като острието на ножа, бандонеонът първо причинява болка. Но колкото и да е парадоксално, той също така е и сърцевината на танго музиката. Закачен е с тънки нишки за другите инструменти, подобно на нервна система, която ги свързва и придава усещане за живо тяло.
Бандонеонът диша... свива се и се отпуска, подобно на човешки организъм. За щастие, той няма кабели, не зависи от електрическа енергия. Човек може да го почувства като продължение на тялото. Изисква отваряне и затваряне, най-жизненоважния от всички механизми... Човек отваря и затваря устата си за да яде... когато прави любов се отваря и затваря... хората умират и така се затварят.... раждат се и така се отварят... Отваряне и затваряне... най-перфектния и най-невероятния човешки механизъм.
Двете клавиатури, свързани посредством въздушен мех (подобно на бели дробове) могат да пресъздадат както почти недоловимo за ухото пианисимо, така и специфичен стържещ звук, който може да разбие кристал на парченца.
Бандонеонът ме научи откъде се регулира смеха и откъде - сълзите. Бандонеонът ти показва какво можеш, дава ти усещане за завършеност. И се превръща един таен изповедник...
МУЗИКАТА
Винаги съм смятал, че има два начина да правиш музика: така както искаш и така, както ти налага индустрията. Първият начин е вечна борба и търсене, без да знаеш какъв ще е резултата, заради силния стремеж към творческия акт сам по себе си. Вторият, по-сигурен и удобен, дотолкова доколкото удовлетворява желанията определяни от модата, е робуване. Първият начин притежава едно предимство: дава ти възможност да си ти самият. И двата начина си имат цена и изискват талант. Аз предпочитам първия - подкрепям и се възхищавам на всички, които правят музика по този начин.
Музиката, която се ръководи от модата е обречена на изчезване.
Идеята, която винаги е направлявала моята работа е да се подхранвам от миналото и да изразявам настоящето, и в този смисъл, няма значение как ще наречете тази музика. Тя има за цел да събужда, а не да приспива, да задава въпроси, а не да отговаря. Докато постига това, тя ще има смисъл за мен. Отвъд авангарда, трябва да реабилитираме също така и миналото. Защото се мисли върху измисленото, пише се върху написаното и се ходи там където е ходено. Авангангардът върви напред но стъпва с единия крак назад.
Желанието да повтаряме познати приятни стимули, от една страна, и необходимостта да се изправим пред нови различни стимули са две движещи сили на нашите действия. Това са сили, които непрекъснато се борят за надмощие. Едната предпочита познатото, успокояващото, другата търси новото, несигурното, вълнуващото. Едната ни тласка назад, към познатото минало, другата гледа към бъдещето, към това, което не е правено досега. Така сме хората. Да отхвърлим или да приемем предизвикателствата на непознатото, да отхвърлим или да приемем нашата собствена промяна, това е въпросът. По този начин се оформят нашето отношение, нашите вкусове и предпочитания. Всичко, от идеологията до любовта, от разходката по улицата до избора на музика, се ръководи от този механизъм.
Силно вярвам, че истинското изкуство трябва да докосва духа и съзнанието. Никога не трябва да поощрява посредственото бездействие. Трябва винаги да се опитва да проникне в дълбините на душата, понякога дори стихийно и яростно. В този смисъл, няма да бъде винги леко и приятно, а по-скоро открито провокативно. Ще се стреми да разруши за да изгради наново след това. Вече не сме това което сме били преди малко. Преминали сме през невероятния феномен на трансформацията. Сега вече сме необратимо различни, пораснали сме.
Ако безкрайността съществува, аз вярвам, че това е музиката. Тя е постоянно прераждане.
МИНАЛО И ИСТОРИЯ
Миналото и историята не са синоними, напротив това са съвсем различни неща. Миналото е всичко, което е приключило, то е инертно и хомогенно и не живее в нашата памет. Историята, от друга страна, е в в днешния ден, минали събития които се събират в настоящето, това е нашата памет. Миналото ни изключва, докато историята включва и нас. "Вчера валя дъжд" е минало. "Вчера валя дъжд и това ме разчувства" е история. Историята ни позволява да открием нашата идентичност, подхранва настоящето и гарантира бъдещето. Няма утре без вчера.
СЪДБАТА
Винаги съм вярвал, че съдбата, която човек заслужава, е не винаги тази, към което се стреми. Имам предвид съдбата, която го очовечава, възвеличава, която му дава инстинското, просто и дълбоко щастие. С тази цел, аз скромно работя чрез своята музика и в нея влагам всичкото си усърдие и време. Надявам се хората да открият съдбата си, надявам се моят народ да го постигне.
Защо избрах бандонеона? Всъщност трябва да попитам: Как да не го избера? Какво друго можех да свиря, което не е музиката на моето родно място? Всеки, който държи бандонеон на коленете си има една неизбежна съдба: тангото.
Независимо дали харесвате или не това което правя, аз правя това което съм.
ОБИЧАМ ДЕЦАТА СИ ОЩЕ ПОВЕЧЕ
Обикновено свързваме местата и предметите с емоционални преживявания. Нося в сърцето си едно малко село в Мексико: голям площад с огромно дърво, а под него - разклатена сцена. Една лампа виси от дървото. Наоколо се виждат необятни планини. Нямаше столове, хората се разхождаха, беше празника на селото. Изсвирихме първата тема, озвучаването беше ужасно. Докато слънцето залязваше хората насядаха на земята около нас. В края на концерта към мен се приближи един човек със своя син и ми каза: "Сеньор, искам да Ви благодаря за Вашата музика, защото докато я слушах усетих, че обичам децата си още повече".
Струва ми се, че когато бандонеонът е пристигнал от Германия са му казали: “Ще бъдеш господаря на тангото за вечни времена”. Може да се каже, че се е развил и е останал в историята като част от емигрантските общности с цялата им присъща меланхолия, която е един много силен елемент в тангото. Няма друг инструмент, който да говори този език и да изразява така добре това чувство. Бих казал, че бандонеонът има способността да меланхолизира човешката душа. Едно е да изкажеш тъгата с думи, друго е да я почувстваш.
Като острието на ножа, бандонеонът първо причинява болка. Но колкото и да е парадоксално, той също така е и сърцевината на танго музиката. Закачен е с тънки нишки за другите инструменти, подобно на нервна система, която ги свързва и придава усещане за живо тяло.
Бандонеонът диша... свива се и се отпуска, подобно на човешки организъм. За щастие, той няма кабели, не зависи от електрическа енергия. Човек може да го почувства като продължение на тялото. Изисква отваряне и затваряне, най-жизненоважния от всички механизми... Човек отваря и затваря устата си за да яде... когато прави любов се отваря и затваря... хората умират и така се затварят.... раждат се и така се отварят... Отваряне и затваряне... най-перфектния и най-невероятния човешки механизъм.
Двете клавиатури, свързани посредством въздушен мех (подобно на бели дробове) могат да пресъздадат както почти недоловимo за ухото пианисимо, така и специфичен стържещ звук, който може да разбие кристал на парченца.
Бандонеонът ме научи откъде се регулира смеха и откъде - сълзите. Бандонеонът ти показва какво можеш, дава ти усещане за завършеност. И се превръща един таен изповедник...
МУЗИКАТА
Винаги съм смятал, че има два начина да правиш музика: така както искаш и така, както ти налага индустрията. Първият начин е вечна борба и търсене, без да знаеш какъв ще е резултата, заради силния стремеж към творческия акт сам по себе си. Вторият, по-сигурен и удобен, дотолкова доколкото удовлетворява желанията определяни от модата, е робуване. Първият начин притежава едно предимство: дава ти възможност да си ти самият. И двата начина си имат цена и изискват талант. Аз предпочитам първия - подкрепям и се възхищавам на всички, които правят музика по този начин.
Музиката, която се ръководи от модата е обречена на изчезване.
Идеята, която винаги е направлявала моята работа е да се подхранвам от миналото и да изразявам настоящето, и в този смисъл, няма значение как ще наречете тази музика. Тя има за цел да събужда, а не да приспива, да задава въпроси, а не да отговаря. Докато постига това, тя ще има смисъл за мен. Отвъд авангарда, трябва да реабилитираме също така и миналото. Защото се мисли върху измисленото, пише се върху написаното и се ходи там където е ходено. Авангангардът върви напред но стъпва с единия крак назад.
Желанието да повтаряме познати приятни стимули, от една страна, и необходимостта да се изправим пред нови различни стимули са две движещи сили на нашите действия. Това са сили, които непрекъснато се борят за надмощие. Едната предпочита познатото, успокояващото, другата търси новото, несигурното, вълнуващото. Едната ни тласка назад, към познатото минало, другата гледа към бъдещето, към това, което не е правено досега. Така сме хората. Да отхвърлим или да приемем предизвикателствата на непознатото, да отхвърлим или да приемем нашата собствена промяна, това е въпросът. По този начин се оформят нашето отношение, нашите вкусове и предпочитания. Всичко, от идеологията до любовта, от разходката по улицата до избора на музика, се ръководи от този механизъм.
Силно вярвам, че истинското изкуство трябва да докосва духа и съзнанието. Никога не трябва да поощрява посредственото бездействие. Трябва винаги да се опитва да проникне в дълбините на душата, понякога дори стихийно и яростно. В този смисъл, няма да бъде винги леко и приятно, а по-скоро открито провокативно. Ще се стреми да разруши за да изгради наново след това. Вече не сме това което сме били преди малко. Преминали сме през невероятния феномен на трансформацията. Сега вече сме необратимо различни, пораснали сме.
Ако безкрайността съществува, аз вярвам, че това е музиката. Тя е постоянно прераждане.
МИНАЛО И ИСТОРИЯ
Миналото и историята не са синоними, напротив това са съвсем различни неща. Миналото е всичко, което е приключило, то е инертно и хомогенно и не живее в нашата памет. Историята, от друга страна, е в в днешния ден, минали събития които се събират в настоящето, това е нашата памет. Миналото ни изключва, докато историята включва и нас. "Вчера валя дъжд" е минало. "Вчера валя дъжд и това ме разчувства" е история. Историята ни позволява да открием нашата идентичност, подхранва настоящето и гарантира бъдещето. Няма утре без вчера.
СЪДБАТА
Винаги съм вярвал, че съдбата, която човек заслужава, е не винаги тази, към което се стреми. Имам предвид съдбата, която го очовечава, възвеличава, която му дава инстинското, просто и дълбоко щастие. С тази цел, аз скромно работя чрез своята музика и в нея влагам всичкото си усърдие и време. Надявам се хората да открият съдбата си, надявам се моят народ да го постигне.
Защо избрах бандонеона? Всъщност трябва да попитам: Как да не го избера? Какво друго можех да свиря, което не е музиката на моето родно място? Всеки, който държи бандонеон на коленете си има една неизбежна съдба: тангото.
Независимо дали харесвате или не това което правя, аз правя това което съм.
ОБИЧАМ ДЕЦАТА СИ ОЩЕ ПОВЕЧЕ
Обикновено свързваме местата и предметите с емоционални преживявания. Нося в сърцето си едно малко село в Мексико: голям площад с огромно дърво, а под него - разклатена сцена. Една лампа виси от дървото. Наоколо се виждат необятни планини. Нямаше столове, хората се разхождаха, беше празника на селото. Изсвирихме първата тема, озвучаването беше ужасно. Докато слънцето залязваше хората насядаха на земята около нас. В края на концерта към мен се приближи един човек със своя син и ми каза: "Сеньор, искам да Ви благодаря за Вашата музика, защото докато я слушах усетих, че обичам децата си още повече".
